• Градушката, земята, надеждата и житейските уроци на едно село в Кирковско
  • Много алчност, много завист се всели в хората, затова Господ ни наказва
  • Няма да пречим света да мине по пътя от тук, но искаме да ни забележи и зачете

Снежана ГОРАНОВА

Няма да пречим света да мине по пътя от тук, но искаме да ни забележи и зачете Който работи, ще има, който не, няма. И да плачеш и да викаш, кой ще те чуе! Това е мъдростта на лозенградчани. Тя превива гърбовете им от сутрин до вечер. Тя е глътката сила, която ги изправя срещу стихиите и несгодите. Тя е и приветливата усмивка, с която посрещат и изпращат гостите. Селото е стръмно откъдето и да го погледнеш.

Само една е асфалтираната улица, която води до кръчмата, магазина и кметството. Останалото са тънки неравни пътеки, които се вият между къщите с каменни дувари, овошки, дървени огради и лозници. Не можеш да вървиш, без да

СПИРАШ ДА СИ ПОЕМЕШ ДЪХ

Високите покриви са тиклени, само те издържат на силния вятър. Портите са широки, както и сърцата на хората. Въпреки че колите на гостите спират на шосето, все се намира кой да ги посрещне и да ги разведе из селото.

Нашият водач беше 70-годишната Айше Мурадова. Кога изкочи на улицата никой от нас не разбра, но усмивката й остана на лицето през цялото време, въпреки че откакто е починал съпругът й,няма кой да отвори вратата. Децата на Лозенградци са в Кирково, Кърджали, Момчилград. Повечето от мъжете строят в големите градове. Момичетата шият. Тук е останала тишината, пълна със спомени за селото, когато къщите са били “живи”, а нивите изорани и засяти. Сега пак сеят, но по-малко, а и градушката уби всичко. Два дни стояха ледените зърна и нищо не остана от пипера, доматите и овошките, тюхка се бай Гроздан. Заедно със съпругата си вече

СА ЗАСАДИЛИ НОВИ

стръкчета зеленчук. Знаят, че всичко ще закъснее, но се надяват, че и тази година ще успеят да напълнят бурканите, за да има какво да подадат на децата, когато дойдат. Много алчност, много завист се всели в хората, затова Господ ни наказва. Така обясняват лозенградци природните бедствия, докато ни подават орехи - да си хапнем, че тази година от градушката едва ли е останало нещо.

Имаше близо 70 декара поливна земя, всичко съсипаха покрай строителството на международната магистрала за Гърция. Много пакости направиха - римските мостове и половината ниви си отидоха. Старият път, като придойде реката, ще потъне и няма да може да се ползва, тревожат се в Лозенградци. В селото има над 110 къщи и във всяка поне по двама - трима души. Тази година почти всички са се отказали от тютюна. Сеят картофи и зеленчук –

ОТ ВСИЧКО ПО МАЛКО

за да има какво да сложат на масата. Иначе кретат с пенсийките. Купуват от магазина най-необходимото – хляб, олио, захар, сол. Събират се в малкото заведение в центъра, ако не да пийнат, поне да побъбрят. Младие и те идват при старите. Харесват си селото, нищо, че трудно се намира равно място – има ток и вода и е на един хвърляй от гръцката граница. От прозорците при ясно време се виждат вишките.

Няма да пречим светът да мине по пътя от тука, но искаме да ни забележи и зачете. От другата страна имаме пасища. Ниви. Само един подлез оставиха на магистралата. През него не можем да пускаме животните, защото това е шосето за Кирково. Как ще ги гледаме без паша, пита се Раиф Коджаюсеинов. Младите пък си задават въпроса: Кога работодателите в Кирково ще се научат да дават хубави заплати за свършена с мерак работа.

На тръгване от Лозенградци Айше не ни пуска да потеглим преди да ни дари с киченки от градината си, въпреки че тя вече ни беше дала нещо много по-истинско – чистата си топлота.