Очите на земята са зелени. Тя гледа. Чува стъпките ни. Усеща ръцете ни. Доверява се на онова, което й говорим, което искаме от нея. Когато я обичаме, орем и сеем, отблагодарява се така, че никога да не узнаем какво е глад, нищета, мъка и унижение. Истината е, че да я обичаш, значи труд и пот, но и надежда и свобода. Животът от нея и с нея е избавление. Достойнство е да коленичиш в браздата, за да отгледаш плодовете й. И в най-тежките години земята е била спасение за народа и молитва, с която е отхвърлял всяко бреме и робство.

Тъжна гледка е тревясалата нива. Тя винаги показва безплодно време! Много станаха синорите в Родопите и в България. Те са разочарованията и изгубените надежди, за по-добър живот. Да преобразиш земята си, да подредиш всяко кътче от нея така, че тя да ражда хляб и плодове, значи да превърнеш безделието в спасение.
Земята ни гледа! Имайте милост!

“Перперикон”