Вестник ‘Нов Живот’ - Новини от Кърджали и Родопите

• Росен Хайдушки създава изумителна колекция от родопски минерали

Иван МИТЕВ

Когото и да попитате в Мадан за синеокото момче, всеки ще ви покаже къщата му навръх баира. Въпреки че годините му надхвърлят с малко Христовата възраст, половината от тях са преминали под земята в най-дълбоките рудници на “Горубсо”. Влиза там веднага след като завършва Техникума по минна промишленост и скача направо в дълбоката вода. Започва с обща работа под земята в най-титолувания рудник – “Девети септември”, участък “Осиково”. Който е минал през оня ад, косите му настръхват само като чуе тези думи.

Понякога ръцете му часове наред не изпускат лопатата, мъкне всякакви материали, помага за всичко на всички. Няколко месеца след това се преквалифицира в машинист на електрическо влакче, за да разбере, че имало и по-лошо. Ако някой мисли, че машинистът само се вози напред-назад, да има да взема. Защото влакчето на ужасите в Дисниленд е сладка детска занимавка в сравнение с

ВЛАКЧЕТО НА РОСЕН

То има петнайсет вагона и за една смяна трябва да направи двайсет и шест курса – норма, която изисква опъване на мускулите и нервите до скъсване. Трудно е да се обясни кой на тази възраст би издържал две години в тъмните галерии на стотици метри под земята. Това са седемстотин дни по седем часа мокър до кости от първата до последната минута.

На непосветените ще обясня, че за да не се слепва рудата, която изтича от улука, тя се полива с вода непрекъснато. Вода, която къпе машиниста при всяко пълнене. Да не говорим за борбата с излезлите извън релсите и обърнати вагонетки, за периодичните “здрависвания” по неволя с правия ток над главата му и затова, че той сам, с добре познатата му лопата в ръка често трябва да събира тонове шурнали извън влакчето камъни. Достатъчно е да си представим какво усеща човек, когато зиме се подаде след седем часа под земята, прогизнал на ледения вятър.

Росен издържа. Отдъхва си малко, когато го назначават за подемчик на помощната шахта в рудника. Там работата е в началото и в края на смяната. Подемчикът спуска миньорите и материалите, които им трябват, след което часове наред… чете вестници и се цели в десетките плъхове, които го обикалят, с прашка. Брой нямат хората, които мечтаят за такава длъжност. Но Росен издивява – той е свикнал да работи здраво и

БЕЗДЕЛИЕТО ГО ТРЕПЕ ОТВСЯКЪДЕ

Едва издържа шест-седем месеца и се премества на друг участък , пак като подемчик, но дълбоко под земята - работа изключително отговорна, с ангажиране на вниманието всяка секунда. Вече е женен, ражда се и синът му Краси. Следва преместване в един от участъците на рудник “Бориева”, пак като подемчик. Тук той е в стихията си – работата е хем отговорна, хем трудна – в галерия, окичена със сталактити… от лед. И получава своя морален медал - началникът, който управлява рудника цели петнайсет години, му казва: “Такъв подемчик като теб никъде няма”. След което идва ликвидацията на “Горубсо”.

Но освен спомените, на Росен му остава и

ФАНТАСТИЧНАТА КОЛЕКЦИЯ ОТ МИНЕРАЛИ

събирана с пословична последователност повече от петнайсет години. Занимание, което няколко пъти едва не му струва живота.

Сърцето му потръпва още при първото влизане под земята – погледът му не може да се откъсне от красотата на светещите под лъча на миньорската лампа кристали – толкова невероятна, толкова нереална. Заради тях много пъти се лута сам из галериите, с часове събира и най-малките късчета, завива ги в хартия едно по едно, за да ги изнесе непокътнати. По онова време никой от миньорите не се интересува от минерали.

Веднъж по време на празник смяната на Росен решава да направи шмекерия. На кого му се работи на празник? Отиват по-рано от обикновено и вкарват влакчето с пълните вагонетки, извадено от предишната смяна, обратно в галерията. Схващате ли? Всички отиват да празнуват, остават двама да го извадят на сутринта – Росен и шефът. Росен е подемчик и трябва да пусне помпите да източват водата от шахтата, а началникът трябва да опише накрая как е минала работата.
Речено – сторено. И за да мине по-бързо времето, Росен предлага да потърсят минерали в някоя от страничните галерии, работени преди трийсет-четирийсет години. Забиват се в тях - в тая, в оная, насам-натам, попадат в жесток либиринт и в един миг

РАЗБИРАТ, ЧЕ ИЗЛИЗАНЕ НЯМА

Паниката е страшно нещо, казва Росен, за нищо не си спомняш, мозъкът блокира, никаква мисъл няма в главата ти, само инстинктивен устрем да излезеш. Но излизане няма. Лутането продължава часове наред, виждат все нови и нови непознати тунели, миризмата на плесен и окиси ги души, отвсякъде шурти вода, токът в лампите свършва, цигарите – също, кибритът – и той. Едничката мисъл, която ги спохожда отвреме-навреме, е, че и да тръгнат да ги търсят спасителите, ще се насочат към комините и никой никога няма да предположи къде са. По някое време началникът се отказва да броди повече слепешком, примирява се, сяда, за да изпуши последната цигара.

Росен не спира. Събира сили, върви, вглежда се и през всичкото това време пазвата му е пълна с килограми минерали, увити в намокрени в канавките парчета от захвърлени кашони. И в един миг, когато отчаянието е на път да му изиграе и на него номер, вижда изхода. Закъснели са час и половина, паникьосали са сутрешната смяна.

Но изкарват прословутото влакче, обясняват, че са имали проблеми под земята. Което си е точно така! В хаоса никой не се сеща да попита къде са останалите. И така се разминават по-нататъшните обяснения. Но поуката остава. За всеки друг, но не и за Росен –

ПОДВЛАСТНИЯ НА МАГИЯТА НА КРИСТАЛИТЕ

Малко по-насетне следва ново премеждие. С негов колега виждат в края на галерията отвор. Росен наднича през дупката в скалата и онемява – отвъд е пещера, дълга над триста метра, окичена с кристали отгоре до долу! Това никой не го е виждал в света! Започват да разширяват отвора и след дълги усилия успяват да отворят проходче колкото да влезе Росен. Той сваля колана, каската, лампата, връхната си дреха и като змия се промъква вътре. Усещането е неописуемо – до мига, в който таванът, пропукан от взривовете, се срутва при първото докосване и затваря пътя за излизане. И отново – часове на очакване, в които тревогата се смесва с възхищението от всичко, което го заобикаля.

Следват нови и нови приключения, нови опасности. В ръцете му искрят хиляди минерали, много негови колеги се запалват от заниманието му. Но малко са тия, които могат да извадят изпод земята минерал, който да спре дъха на всекиго, казва Росен. От всичко, до което се е докоснал, той е отделил в колекция четиристотин невероятни къса – едни от най-добрите, които някога са излизали в рудниците на “Горубсо” – прозрачни, златисти, сребристи, бистри като диаманти, с една дума – фантастични! За любителите на точната терминология – клейофани, галенити, халкопирити, анкерити, стилбити, калцити и т.н., и т.н. И къде другаде, ако не тук е мястото да припомним казаното от великия Гьоте, събирал цял живот своя минерална колекция, сега гордост за Германия - Прекланящият се пред красотата на Природата живее вечно, защото неговото възхищение идва от миналото и ни води към бъдещето!