Вестник ‘Нов Живот’ - Новини от Кърджали и Родопите

• Продължението на тази библейска мъдрост е, че трънето не дава грозде
• Имаме ли днес сила да се обичаме и да вярваме, пита отецът

Разговора води
Снежана ГОРАНОВА

- Отче Саръев, какво става с материалните и духовните взаимоотношения през второто десетилетие след промяната?
- Най-малката и най-уязвимата социална единица - семейството, страда, а то е тухличката, с коята се гради обществото. В него тотално е нарушено равновесието. Поколенията са изправени едни срещу други. По-възрастните, които над 40 години работиха за страната си, са унижени. Едва преживяват с нищожни пенсии.
Повечето от днешните млади родители са изнервени, несигурни, а безработните - напълно отчаяни. Семейството боледува и дава нездрав плод. Както казва Господ Исус Христос - репей не ражда смокини, тръне не дава грозде. Затова виреят на воля наркоманията, алкохолизмът, сектите и агресията. Няма идеали. Няма нравствени задръжки. Семейството се гърчи и едва оцелява.
- Забравяме или не искаме да работим за духовното израстване на младите?
- Българинът дава мило и драго да нахрани, да изучи, да осигури къщата или апартамента, да купи кола, да напълни банковата сметка, даже да поглези децата си. Но забравя най-важното - душата. Тя не се храни с материалното и за съжаление попива това, което се случва наоколо, а то не е никак добро. И идва ден, в който близките и съседите казват: Това дете всичко си имаше - образование, къща, кола, пък стана наркоман, престъпник, побойник, че и убиец.
А обяснението е много просто - в душата са избуяли плевели, защото не е имало кой да посади там добродетели. От безпътицата в обществото най- потърпевши са децата. Борбата за оцеляване, липсата на елементарна справедливост съсипва родителите, прави ги зли. Те излъчват омраза, а са най-близкият пример за децата си. Когато нуждите влизат през вратата, любовта бяга през комина. Възпитанието мина в ръцете на натъпканите с агресия компютърни игри и американски филми, където саморазправата и безнаказаността са фетишизирани, а доброто е сведено до глупост.
- Какво може да направи училището, когато в него влизат едни неудовлетворени, изтормозени деца?
- Училището стана място за отприщване на емоции, за себедоказване в лошия смисъл на тази дума. Дори получаването на знания е нещо ефимерно. Важно е да изпъкнеш с татуировката, с тоалета, със способността да нанесеш колкото се може повече болка и обида. А семейството разчита на педагозите. Те пък казват, че децата не са възпитани. От тези взаимни обвинения не се получава нищо полезно, напротив пропастта расте. Идва ден , в който всички ще се сгромолясаме в нея.
- Смятате , че си прехвърлят отговорностите?
- По-скоро бягат от отговорност и никой не мисли за задълженията си. Майките и бащите се оправдават, че нямат време за децата си. Учителите я карат през пръсти. Училищната тоалетна е пълна със спринцовки. Пушенето се възприема като нещо редно, въпреки че целият свят тръби колко е вредно за здравето.
Някой убива нашите деца, създавайки обстоятелства, в които лошите са на мода - безнаказани, арогантни и разбира се, еталон за подражание. Рухна старата ценностна система, нова няма или поне не се забелязва. Децата ни растат между небето и земята без никакви идеали и мечти. Църквата дреме. И дори там, където нейните служители искат да работят с младите, не се дава възможност. Обяснението е, че държавата и училището са светски.
- Трябва ли в училищата да се изучава религия?
- Не просто религия. България е православна държава и е съвсем нормално и естествено да изучаваме православното вероизповедание. Така че в училището е добре да се въведе вероучението, а останалите вероизповедания да имат своето право, гарантирано от конституцията, да изучават религия в молитвените си домове.
- Кое най-силно ви притеснява у младите?
- Че подхождат много консуматорски към всичко. За тях е важно онова, което може да се вземе и да се употреби. Нямат възвишени духовни цели и стремежи, което е характерно за западните общества и особено за САЩ. Явно след като сме се запътили към тях, тези неща се насаждат и при нас. Твърде малко е за един народ да отглежда бройлери, да ядат сандвичи, да пият, да карат кола и да играят на компютри. Но когато най-високо в обществото стои парата, не можеш да очакваш човечност.
- Говорите за мнимите радости, а кои са истинските?
- Любовта към Отечеството. Любовта към Бога. Любовта към човека. Това са неща, които сега звучат като фантазия, но те определят дали ще оставиш следа след себе си. Да се научиш да познаваш нуждите на ближния е начин да го заобичаш и поне да не му вредиш, ако не можеш да помогнеш. Да се служи на Отечеството е върховен дълг и висше блаженство.
Да се служи на Бога също е достойно и необходимо. Всъщност Бог проповядва грижата към ближния. Около тези неща трябва да се градят идеалите не само за младите, но и за всеки, независимо от възрастта. Душата се стреми към възвишеното и небесното. И когато това липсва, в нея се настаняват алчността, пошлостта, пороците.
- Какво е мястото на познанието?
-Трябва просвещение и себепознание, което да ни срещне с истината да не правим на другия това, което не искаме на нас да ни се случи. За съжаление, през тези години образованието девалвира. Вече не е чудно, че има хора, които станаха доктори и доценти, а не могат да разделят кош сено на две магарета.
- Религията е нещо свято и трудно познаваемо. Но всяко докосване до нея, дори само влизането в храма ни подсеща за нещо, което народът нарича Свяст. Има ли я днес?
- Съвестта е същинската част на доброто у нас. Истина е, че религиозното чувство и връзката на човек с Бог са дълбоко интимни и няма невярващ изобщо. У нас има пространство, което Бог е запазил за себе си. То не може да бъде запълнено с никакви стремежи и постижения на материалното благополучие. Такова място има дори у тези хора, които привидно са деградирали. Вярата е като инстинкта у птиците да свият гнездо.
- Тя не идва ли по-лесно тогава, когато познаваме корените си?
- Вярата в Бога е по-личностна, отколкото историческото познание за корените на един народ. Но примерите за любов към Отечеството трябва да се познават. Един Паисий Хилендарски може да е вдъхновение за всяко поколение. Той вярва, изповядва Бог и работи за Отечеството.
- Плаши ли ви духовната разруха?
-Тези убийства. Животът не струва пукната пара. Това е плашещо. Бъдещето ни в Европейския съюз не е само положителен процес, както искат да ни го внушат. Той крие много рискове за българската нация. Народът ни влиза в общността с неподходяща вътрешна ситуация - не сме устойчиви духовно. Националната идентичност е на избледняване - чужди програми ни заливат денонощно от екрана на телевизора. Те удрят, рушат като капката вековните традиции на нацията. Така не се градят личности, привързани и отговорни към Родината и дома, напротив.
На 1 януари 2007 г. границите ще бъдат отворени. Българският народ, особено младите, за пореден път, само че сега взривоопасно, ще се разпръсне по света, за да оцелява. Така ще се удавим в широката европейска гама от култури.
- Как да си съберем костите?
- С утвърждаване на нашите си ценности, с уважение и незабрава. Трябва да си знаем историята. Колкото и шаблонно да звучи, да помним, че сме дали нещо на света, че сме люлка на силна тракийска култура, че имаме собствена писменост, че сме устоявали векове национално достойнство и вяра, че земята ни е красива, че имаме Орфей, Симеон, Левски, че в Космоса е нашият Делю войвода…
- Това ли е начинът да преодолем и това национално бедствие - насилието, което поругава приятелството, любовта и човещината?
- Това са добрите примери от миналото. Но ние още не сме създали днешните и въпреки трудностите да живеем едни с други с повече любов, разбирателство и търпимост.
- Как да стане това, вече натрапихме на децата си обществото, в благодентства и е добре този, който е по-безцеремонен, по-алчен и безскрупулен?
- За съжаление това е картината на живота ни днес. Но злото не може да е постоянно. Както се случва в добрите приказки, Доброто ще надделее. Това е закономерно, защото то се определя от Бога, а Бог е на страната на справедливостта.