• За следите от древните траки, завоеванията, легендите, крепостите край нас и вътре в нас и за мира между човеците
  • Какво се случва след царството на златолистния тютюн с родопския град и колко е важно в него да се върнат младите

Христо Грънчаров Разговора води
Снежана ГОРАНОВА

Христо Грънчаров е роден на 22 ноември 1920 г. в Ардино. Завършил е гимназия в Пещера. След 1923 г. семейството му заживява в Джебел. Бил е ръководител на стопанско предприятие в село Телчарка, после зам.-околийски статистик, началник на отдел административен в Момчилград до закриването на околиите. Работил е като стоковед в Окръжно търговско предприятие в Кърджали. След това е плановик в ТКЗС ” Джебел басма”, началник служба “Търговия, промишленост и услуги” към Градски народен съвет. От 1981 г., след пенсионирането си до закриването на Държавен контрол е бил нещатен сътрудник. 20 години е бил председател на читалището в Джебел и 5 години в Момчилград. Сега осмисля живота си основно с книгите.
- Г-н Грънчаров, какво ви подтикна в книга да разкажете за Джебел?
- Навремето се обръщаше особено внимание архивните материали да бъдат запазени. Като началник на административен отдел бях на оглед в общинския архив в Кирково. Там открих документи дори от 1914 г. Много силно ме впечатли една папка от 1936 г. В нея имаше истории, написани от учителите, които са работили в селата. Порази ме разказаното от Екатерина Вулева. Тя беше отделила много време, за да опише с подробности миналото на селото, където работи. От материалите разбрах, че
НЯКОГА УЧИТЕЛИТЕ СА БИЛИ ВЪЗРОЖДЕНСКИ
настроени и са се интересували от легендите и случките, които се разказват от местните хора. Така у мен се породи желанието да намеря и да опиша какво се знае и за Джебел. Но за съжаление тук повечето от архива беше унищожен. Не се отказах и започнах да събирам сламка по сламка. Срещах се със стотици по-възрастни хора, слушах и записвах разказите им, легендите и преданията. Потърсих историческа и археологическа литература за този край. Прочетох стари списания, вестници и всичко онова, което се отнася за Източните Родопи, за Кърджали и за района на Джебел. Описах го старателно в книжката си “Джебел, спомени и размисли”. Издадена е през 1989 г., бешe посветена на 20-годишнината от обявяването на Джебел за град.
Джебел лека-полека си връща младите хора - И откога има живот на това място?
- Според историческата литература Джебел фигурира в облагателни списъци в турския отдел на Националната библиотека в София от средата на 17 век. Но за живот на това място говорят археологическите находки
В МЕСТНОСТТА ОСТЪР КАМЪК
и при село Устрен. Средновековната крепост “Устра”, за която казват че е римска, е служила и на византийци, и на българи. В древността тук са били тракийски племена. За това говорят скалните гробници при селата Рогозче и Овчево. После този край влиза в пределите на Римската империя, а от 9 век е включен в границите на Първата българска държава. От ХІV в. в продължение на пет века е под османско иго. След 1912 г. е в пределите на България.
- Какъв е произходът на името Джебел?
- Джебел е арабска дума, която в превод означава суха, безводна, неплодородна местност. До 1934 г. Джебел се наричаше село Шех Джумая. Името е свързано с времето на османското господство. В сегашния кв. “Изгрев” живеели двама шейхове Бекир и Науман. Те били, за разлика от много други, благородни и жалостиви. По време на религиозните празници на мюсюлманите уреждали гощавки с курбан за бедните. След смъртта им селото е наречено Шех кьой - селище на шейховете. По времето на Кимон Георгиев, когато се променят наименованията на населените места,
ДЖЕБЕЛ ПРИЕМА ИМЕ
което е свързано с основния поминък на населението - отглеждането на известния сорт тютюн “Джебел басма”.
- Кои са най-старите родове тук и откъде идват?
- Знае се, че повечето от селищата на нашата община са се появили от времето, когато тук са живели славяни и българи - 9 и 11 век. В село Мишевско има две-три стари християнски гробища. Някои историци дойдоха до заключението, че до края на 18 век тук е имало население, което е изповядвало християнската религия. Тези данни се отнасят и до Устрен, Лебед, Генерал Гешево, Купците, Църквица, Цвятово, Душинково, Слънчоглед и т.н. Например в село Папрат научаваме за Гяур тарла. Около Припек има местности Стояново, Кирчово, Свети Илия, Поповица, Черквана. За тези неща ми разказваха главно хора от турския етнос.
- Коя е легендата, която най-силно ви е впечатлила?
- Джебелският район е свързан със село Жълтуша, което е в Ардинско. Девойката Жълтуша е родопчанка и
ПО ПОДОБИЕ НА ЖАРА Д АРК
смело води дружина срещу поробителите. Идва и до крепостта “Устра”, но късно, тя вече е била превзета от турците. Връща се, за да брани родното си село. Влиза в бой с войската на Енихан баба, който остава удивен от хубостта й .
Припек е съхранило красивите стари родопски песни “Такава каматна и смела гяурка очите ми не са виждали по моя път” - казва османският предводител. Оттогава нейното село се казва Жълтуша.
За крепостта има много предания и песни, запазени и досега сред старите българи в Припек. В “Нов живот” от 9 октомври 1972 г. журналистката и етнографката Мара Михайлова пише за една песен от селото, посветена на трима братя, майстори строители на “Белагограда”, които зазидали в крепостта невястата на средния брат - Струна. Строеното денем рухвало през нощта, докато не вградили в нея жената, която първа дошла при тях.
Жителите на Устрен пък помнят преданието за завземането на крепостта от настъпващите османлии. Те пуснали през нощта срещу суеверните бранители
СТАДО КОЗИ СЪС ЗАПАЛЕНИ СВЕЩИ
на рогата.
В района на Устра е минавало важно пътно отклонение от прочутия Траянов път, който стига до Беломорието.
- Това ли разказвате във втората си книга за Джебел?
-Първата ми книга за Джебел е редактирана от Иван Стефанов, който беше директор на Държавния архив, и от поета Ясен Устренски. По време на т.нар. възродителен процес трябваше да се отрази главно онова, което се е случило с българския етнос, за това книгата не е пълна. Но аз не спрях и продължих да правя проучвания и да събирам легенди и истории, свързани с всички хора, които живеят тук. Сега съм написал в чернова 454 страници с близо 40 снимки, които според мен са много ценни. Работното заглавие на книгата е “Джебел, господари и управници”. В нея споменавам много имена, които са познати в историята на този регион, като Деспот Слав, Момчил войвода, Енихан баба, Саръ баба.
ДАЖЕ И ЗА ИДВАНЕТО НА АННА КОМНИНА
в крепостта ” Устра”. Анализирам много събития, които са свързани с имена на хора, които са взели участие и продължават да работят за развитието на района. Тръгвам от 5-ти век преди новата ера до днешни дни. Сигурен съм, че това, което съм написал, ще заинтересува много хора.
- Кое от времето, през което сте живели в Джебел, бихте откроили като най-важно?
- Десетилетия животът на хората тук се въртеше около златолистия тютюн “Джебел басма”. През 1922 г., когато започват първите стачки в града, е имало над 900 тютюноработници и няколко големи тютюневи складове. След като Беломорието остава в границите на Гърция, значимостта на Джебел се увеличава още повече. Той става център на т.нар. тютюнева област, която обхваща и Кърджали, Момчилград, Край Устрен е Остър камък и прочутата крепост Ардино, Крумовград. Слушал съм, че
В САЩ Е ИМАЛО ФАБРИКА
за производство на цигари наричана Дерменджелер, което значи Воденичарско - селото, където се произвежда най-хубавият тютюн. Сега тютюневата слава на Джебел започва да отмира. В общината, както и в страната, трудно се живее. Елитът от българските граждани с турски етнически произход, придобили образование в България, след възродителния процес се изсели. Много лекари, инженери и учители, които можеха да бъдат полезни тук, са в чужбина. Видни българи на стари джебелски родове сега живеят в други селища из страната. Джебел застарява. Напоследък в него идват хора с пари. Тези пък, които нямат, ще трябва да запазят това, което са направили до времето на демокрацията.
- Какви са джебелчани?
- Добри, трудолюбиви хора. С изключение на няколкото години, свързани със смяната на имената, които
ВСЯХА ТРЕВОЖНОСТ
сред населението, българи и турци са живели и живеят заедно. И сега по съседски си помагат и се уважават. Никога не е имало омраза. Винаги съм си казвал, че на върха на държавата трябва да стоят хора, които работят за разбирателство между хората, независимо от етност и религия, и да управляват в името на добротата и честността. Не е важно дали си постоянен посетител в църквата или джамията, щом в душата си носиш яд и си загубил усещането за човека до себе си. Господ вижда. Всяка религия учи своите последователи на човечност и добро.Това са нещата, които в днешното тежко време може да гарантира мира и спокойствието. Който не е бил свидетел на войни, той не може да разбере каква е
ОПАСНОСТТА ОТ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА
Войната е трагедия за всички хора, независимо какви са. Пламне ли, в нея изгаря всичко живо. Никой не може да избира къде да се роди и в какво семейство. Ние хората, особено тези, които сме живели повече, трябва да не спираме да работим за мира. Бил съм на младини в Германия, Чехия, Русия и съм разбрал, че поколенията, които воюваха, не обичат войната.
Желанието ми е Джебел да се развива и да си върне младите хора, а в управата му да са най-съвестните, най-кадърните без значение на етнос и религия. Защото има много добри българи, много добри турци, германци, руснаци, французи и т.н., но има и много лоши. Лошите пишат жестоката история на своя народ, а добрите - мирната история на човечеството.