• Присъстваха само организаторите от Инициатива “Обща памет” и един от спасителите
  • Хората от Седларе, край което се случи нещастието, още се вълнуват от спомените за страшния ден

hhhТонка ГОГОВА
На възпоменателната служба в памет на трагично загиналите в река Върбица десет воини през 1990 г., в църквата “Свети Георги Победоносец” в Кърджали дойдоха само командирът на военна част, която е участвала в издирването на телата, двама представители на организаторите е Инициатива “Обща памет” и журналисти.
Сдружението се готви да вдигне паметник на войниците в гробищния парк в Кърджали, където са погребани намерените останки. Той ще бъде открит тържествено на 6 май, Деня на българската армия.
Всички мълчаливо запалиха свещички за душите на момчетата. Без да каже и дума преди това, отец Петър отслужи панихидата и освети хляб и вино. Накрая, противно на маниера си, свещеникът не направи и проповед. Само в частен разговор сподели възмущението си, че загиналите момчета са забравени от всички.
В Момчилград нямаше даже възпоменателна служба, защото храмът е в ремонт. Нямаше и поклонение пред двата паметника - до лобното място и на територията на поделението. Само братът на загиналия лейтенант Русин Самуилов, адвокат Асен Самуилов вчера поднесе цветя пред паметника до реката, изпълнен с горест и обида заради забравата.
Ние помним, макар да минаха 17 години от трагедията, ни казаха хора от близкото село Седларе, от което са били едни от първите, които са се хвърлили да спасяват войниците. Мнозина се върнаха към спомени от страшния 12 декември 1990 г.
Тогава много валя и духаше вятър, разказва Сали Мюмюн, който е бил свидетел на трагедията. Военните направиха две големи грешки, това е причината да загинат момчетата. Първата е, че изобщо влязоха в реката като се знае, че приижда страшно. И то всички танкове и БТР-и. Другата е, че когато затънаха машините, не заповядаха на войниците да хвърлят дрехите и снаряжението и да излязат. В началото можеше да стане, водата не беше чак толкова много.
Според мъж, който предпочете да не си каже името, офицер, който командвал колоната, заявил, че няма връщане назад, заповядал да продължават. Вече било ясно, че рискуват много, първите машини започнали да затъват.
Човекът е бил свидетел на случилото се от самото начало, защото работел наблизо в асфалтова база, която сега не съществува.
Имаше местни хора наоколо, можеха да попитат. Но военните не питат, правят каквото решат, коментира Сали Мюмюн. Върбица приижда много силно и изведнъж. Завлече БТР-ите чак зад баража, на 200-300 м. Отидоха си момчетата, горестно допълва човекът. 20 дена по-късно успяха да извадят танковете, а войничетата изобщо не намериха.
Хората от околните села хвърляли въжета и гуми от моста и от бреговете, но войниците били изморени и измръзнали и не можели да се удържат за тях, за да ги изтеглят на брега, разказва Идрис Али. Спомнят си как последното момче се било вкопчило за дулото на танка. Хвърлили му въже, но когато се опитал да го хване, водата го съборила и повече не го видели.
Този ден бях на работа и разбрах за случилото се едва към 15,30-16 ч., когато се прибирах. Но помня какво говореха хората от селото, разказва жена, която също не пожела да си каже името. Те първи се обадили в поделението, но военните не им повярвали. Затова спасителната акция се забавила фатално. Когато водата вдигнала нивото си до 2-3 м и започнала да нахлува в танковете, вече нищо не можело да се направи. Само с вертолет можело да им се помогне, но двата, които са били изпратени, пристигнали към 14-14,30 ч., когато вече било безнадеждно късно.
Реката не е виновна, а командирите, продължава тя. Виждат че вали, а пращат танковете през брода. Като са се движели в колона, са препречили течението и така са увеличили силата на водата, смята тя.
Върбица е страшна река, категорични са всички. Непрекъснато си сменя коритото, прояжда нови ръкави в руслото си. Вече е започнала да подкопава устоите на новия мост, който беше завършен през октомври тази година, разтревожени са хората.
Моят баща, който почина на 86 г., казваше, че на всеки 15 години реката взема курбан. До 1968 г., когато е построен първият въжен мост към селото, хората са минавали през брода, казва възрастен мъж. Макар да са познавали опасния нрав на реката, мнозина загинали във внезапните й порои. От гибелта на войниците минаха вече 17 г. Господ ни опазва от такова нещастие, но то е, защото малцина влизат в коритото. Хората се движат по моста, коментира той.
Най-големи порои идват около Нова година, твърди друг жител на Седларе. Когато завали нагоре по течението й, особено ако е с бял вятър, реката побеснява. Тогава водата, която се слива по склонове и дерета, се удвоява от тази, която изпускат от язовира в Кирковско. Последният порой, който си спомнят, е бил при скорошните дъждове, не бил така страшен колкото този през 1996 г., но и той бледнеел пред стихията през 1990 г.
Допреди няколко години много идваха на паметника, поднасяха цветя, плачеха. Сигурно са били роднини или приятели на момчетата. И на 12 декември, и на 6 май идваха. Напоследък не идват. Понякога ние, като минаваме покрай паметника, слагаме по някое цвете, казват хората от Седларе. И всеки допълва “Жалко за войничетата! Не можем да ги забравим.”